вторник, 23 ноември 2010 г.

Обичам професията си, но мразя работата си!

Едва ли ако знаех какво ме очаква бих променила решението си.Отново щях да кандидатствам медицина, да посветя шест лета и зими на безпаметно угояване със течен шоколад, хипогликемии сутрин преди изпит и тежки никотинови интоксикации след него.Отново бих преминала през този малък ураган. Защото искам да спасявам хора.Обичам да нося бяла престилка, обичам дори екипите-пижами, с които се подвизавам почти непрекъснато.Дори понякога ги намирам за секси.Извартено, а? ;)А най-обичам, когато наистина спасим някого.За това усещане си струва да се работи.
Но се уморих от гамени, интелектуални нищожества, деградирали пиянки и алкохолизирани клошари.Уморих се да ми нареждат хора, на които не съм задължена.Уморих се да съм "длъжна".Денонощно, на кого ли не, за какво ли не.Ок, мога да понеса миризмата, гледката, дори факта, че ме докосвате.Но, моля ви, спрете да твърдите че съм длъжна.Длъжни сте вие да си плащате осигуровките, да посещавате личния си лекар и да се консултирате със специалист в доболничната помощ, преди да ми нахлуете в отделението в 1 след полунощ, защото от 3 дни сте с температура.Или пък с разстройство.Или пък просто защото сте нервни.Не за това съм аз тук.И не за това посветих онези години на учене.Аз искам да спасявам хора!Наистина спешни, наистина страдащи.За това съм тук.И за това сега не спя, а утре ще имам огромни сини кръгове под очите.А вие поспете.И помислете!

1 коментар:

Анонимен каза...

Да помагаш.Искаш.Не ти остава нищо друго да се надяваш наместо мозъци по-голяма част от и без това малоумното население да се сдобие с изпълнена с NaCl мозъчна кора,барем за да се изпълни мечтата на човека с бяла престилка,който им помага в прогресиращото интелектуално субмерзио.Дерзай.Това поне няма да ти бръкне с костеливата си ръка в и без това съдрания ти бюджет.